Когато мозъкът не е най-важното…
По време на пътуването ми в Египет научих един факт, който ме спря и ме накара да се замисля дълбоко. Не защото беше сензационен, а защото поставя под въпрос начина, по който днес разбираме знанието, възпитанието и човечността.
При мумифицирането в Древен Египет вътрешните органи на тялото били отстранявани. Черният дроб, белите дробове, стомахът и червата били съхранявани в специални канопски съдове. Мозъкът също бил изваждан, но бил изхвърлян, не бил балсамиран и не бил смятан за значим за отвъдния живот.
Сърцето обаче било оставяно в тялото. В египетските вярвания след смъртта сърцето на починалия е било претегляно срещу перото на богинята Маат, олицетворяваща истината, справедливостта, универсалната хармония, божествената институция, законът и етичната норма. Ако сърцето е било по-леко или равно по тежест, душата е получавала достъп до отвъдния живот. Поради тази причина сърцето е било оставяно в тялото. Само мозъкът бил изхвърлян.
Първата ми реакция беше инстинктивна: Как така мозъкът? Защо са изхвърляли мозъка?
Свикнали сме да мислим, че всичко започва и свършва с ума, с мисленето, със знанието, с интелекта. Колкото повече учим, толкова по-умни ставаме или поне така вярваме, а една от най-древните цивилизации е поставяла центъра другаде.
Сърцето е било това, което се „претегля“.
Този факт ме накара да се замисля какво днес ние претегляме при грижата за децата. Оценки. Постижения. Поведение. Скорост на мислене. Резултати. Много по-рядко се замисляме за онова, което не се измерва лесно, способността да съчувстват, да изчакват, да проявяват търпение, да бъдат трудолюбиви, да бъдат добри, без да очакват награда или похвала.
И тук не става дума да противопоставяме знанието на добротата. Напротив. Знанието е светлина. То дава ориентир, яснота и усещане за правилност. Без знание няма посока. Но въпросът, който си струва да си зададем, е какво знание даваме и към какво го насочваме. Проблемът е, че не ги учим целенасочено на човечност и доброта.
С времето си давам сметка, че трудността е в желанията. Желанието да контролираме. Желанието нещата да се случват по нашия начин. Желанието детето да отговаря на нашите представи, вместо да бъде разбрано такова, каквото е.
Когато желанието води, разумът отстъпва.
Когато има яснота кое е правилно, разумът започва да работи.
В днешното възпитание често се движим между две крайности. От едната страна стои прекаленият контрол, строг, напрегнат, често воден от страх. От другата страна е пълната липса на рамка: „нека детето само реши“, „нека всичко му е позволено“. И в двете крайности детето остава без опорна точка.
Липсата на дисциплина сама по себе си не е проблем, а липсата на ясни критерии е проблем. Без критерии няма опора. Без опора няма сигурност за детето. Това е еднакво важно и за родителите, и за учителите.
В практиката си често виждам как възрастните реагират – учителят се сърди, когато детето се държи грубо или не слуша, а родителят се защитава, когато чуе нещо неудобно за детето си. И тук идва нещо, което за мен е особено тъжно, когато учителят се страхува да бъде искрен без да е груб или арогантен. Да бъдеш искрен не означава да нараниш. Означава да имаш смелостта да кажеш истината с уважение и грижа, изхождайки от професионалния си опит и компетентност.
Понякога хората търсят „едно нещо“, което да промени всичко. Но такова няма. Възпитанието е ежедневна отговорност. Начинът, по който общуваме, обличаме, реагираме, всичко това възпитава. Това е възпитание чрез присъствие, не чрез инструкции.
Понякога си мисля, че ако съществуваше университет за родители, той нямаше да бъде с един предмет. Би бил процес свързан с разбиране за функцията на тялото, за психо-емоционалното развитие на личността, за различията между децата и на собственото ни поведение като възрастни. И най-вече с осъзнаването, че знанието не е просто информация, а отговорност.
И така отново се връщам към онзи момент в Египет. Може би древните са знаели нещо, което ние все още търсим или сме загубили в бързината на живота. Знанието е важно, но още по-важно е какво правим с него. И какви хора ставаме, докато го трупаме. Сърцето или мозъкът, или и двете – и как? Интересно ми е да чуя и други мнения по въпроса от колеги и родители.